Когато си мислех за посещение на някои градове в САЩ, си мислех за епохата, когато бригадите на сънародниците ни в тази страна се равняваха на житейско постижение. Не знам дали на времето, когато бях студентка, младежта не си мислеше „не мога да се оженя, ако не съм бригадирствал в САЩ, в краен случай Англия, но тя е резервен вариант“. И всеки искаше, макар и естеството на бригадата изобщо да не е свързана с предмета на ученето. Няма лошо. А нима като турист не си по-малко неориентиран - трябва да избираш между толкова много градове и после да си навреме на работа, без да си мислиш за бързоотлетялото безгрижно време на пътешественик-романтик. В студентските ми години, когато питах за такива бригади, отговорът бе „ами  те вече свършиха“. А аз си мислех, че ако здраво учиш английски, ти идва университетска делегация да те покани на бригада, или може би такъв модел съществуваше само в рекламите на университетите.
 За да се мотивираш да идеш в САЩ е достатъчно да видиш реклама на самолетна компания, в която са ти изключили редица такси. За самата виза ми беше още по-трудно да мисля. На интервюто така се бях притеснила, че продължавах да отговарям на последния въпрос, макар че моят интервюиращ консул ми бе дал вече положителен отговор. Само мога да кажа, че въпросите са различни за всеки кандидат за виза и не е задължително преди това да сте се обърнали към агенция.  
 Тук няма да спестя разкритието относно напереното поведение на тези сънародници - главно успели американски имигранти, които чакат авантата, след като теб са те нахокали. Не мога да си спомня дали беше за количките или за допълнителното опаковане на багажа, което липсваше в ранния час, поради което едва ли не ни сгълчиха от летището, че какво искаме, „то ние за това не отговаряме“, а пък после всеки искаше да ни изпревари. Няма да се спирам на подробности, но имаше два полета, като единият бе на „България Еър“. Посрещането бе галантно, като на всеки пътник се казваше „Добро утро“, но малко бяхме от тези българи, които отговаряхме на поздрава. Често успелите задокеански имигранти се правеха, че не разбират. Обаче една фалшива блондинка-сънародничка се оживи и ожесточи, като разбра, че по погрешка съм й седнала на мястото. Дори се опита да ми избута багажа над мен, макар че багажът ми не беше на грешно място. Аз дори не видях, че по отношение на багажа ми съм си в правото, започнах да му търся друго място. После дойде друга неотговорила на поздрава на екипажа, която като по чудо, ми заговори на български троснат източен диалект „Ай сига, няма да ми запречвати пътя, после ще се оправяти“. Без малко да си помисля, че са собственички на компанията и самолета. По време на полета съобщиха за редовната продажба на стоки в самолета. Хареса ми един адаптор, с помощта на който можех да използвам уреди, закупени в Европа. Казах на една от стюардесите и понеже точно по български никой не е отговорен за нищо, тя предаде на колежки, като те типично колегиално решиха, че клиентът им е виновен за нарушеното им спокойствие, а и може би им дойде кривото от недружелюбното поведение на много бързащи и непоздравяващи пътници при качването. Та аз чух след препредаването „Тая кво иска, бе?“ Все пак моля компаниите да не назначават само заради физика, а преди всичко да не избира докачлив персонал, който има „куражът“ да си върне преживяното на този, който най-малко очаква това.
 Ето ни вече в Западна Европа. Там полетите са доста често и вече имаше близки такива, та нашите редовни пътници смело избутаха тези, които имаха по-ранен полет, даже имаше такива сънародници, които се промушваха под огражденията или отскубваха временните преграждения. Те разбираха какво им се казва, но трябваше да се покажат като смелчаци. В този момент нямаше други, които да се излагат по този начин.
 Стъпихме вече на американска територия и последваха обичайните въпроси каква е целта на посещението и имаме ли месо и земеделски продукти, които са забранени поради нежелание на болести по животните и растенията.
 Разгледахме града, в който кацнахме. Искахме да обменим евро в долари. Но всякаква валутна обмяна, поне според това, което видях, на територията на САЩ, е много по-неизгодна. Най-изгодно е тегленето на пари от банкомат, макар че и при него се взима обичайната комисионна, в този случай може да е под или най-много 5 долара, като в тях не се включват разходите към Вашата банка. Не е проблем да се използва карта в каквато и да е валута.  Отправихме се към летището, от което американска компания трябваше да ни отведе към друг град. Добре, че планирахме ранно идване, че пътуването ни не мина без инцидент, за щастие без големи щети. Полетът бе насрочен за по-късно. Никой не знаеше по какъв ред ще минем, защо някои са не само с ръчния си багаж. Тази компания направо се изложи тогава и може би наближаваха 3-те часа, след които трябваше да ни обезщети за закъснението, та една стюардеса, може би най-опитната и с професионално отношение, пое задачата да ни качи всичките по някакъв ред. Тогава, горката, повтаряше какво да правим, като казваше аз правя всичко „бай майселф“ (превод: сама или сам). Вътре в самолета ни наблъскаха, багажът на пътниците беше или доста голям и не влизаше отгоре, или бе не близо да притежателя му - кой където свари. Преди да се осъзнаем - мястото над главите ни и около краката ни беше с нечий чужд багаж. След полета написах оплакване до някаква Асоциация на потребителите. Идваха стюарди, които ми натикаха храна в ръцете - може би все пак е имало тричасово забавяне и храната бе нашето обезщетение. Обаче стюардите без да говорят и да отговарят на въпроси дали храната е безплатна за нас, протягаха настойчиво ръка нещо да им се даде, но без да говорят. Аз дори исках да им върна храната, но те не я взимаха, а пак си стояха с подадена ръка. Дадох им билета ми и един реагира, като че се отказва да е до недосещаща се какво да прави и направи жест като „уморих се да те чакам да загрееш, давам ти храната безплатно, от мен да мине“. То персоналът си е като у нас. Мила и родна картинка те завладява и те овладяват свидни чувства. При нас бай Ганя, а там бай Майселф.