Уговорената ми среща с преброителка /един брой/ е за 8 вечерта вкъщи. Бързам да се прибера. 

Нося: печена скумрия /за мене/, препечена пилешка пържола – за котарака, на когото това му е последното ядене за следващите два дни, понеже ще го кастрират и ако плюска, има опасност да одрайфа лекарите, и пършива маруля.

Влитам, хвърлям торбите на масата и таман да почеша котарака по ухото, и се звъни.

Ето го, идва!!!, както викаше Мая Новоселска!

Така се вълнувам - ще ме преброят и някой някъде в тая държава най-накрая ще знае, че съществувам, въпреки че вероятността от това да произтече някаква полза е твърде проблематична.

Добър вечер, казвам учтиво, заповядайте, искате ли вода, чай?

Удържам се да добавя „а скумрия?“.

О, котка, казва в отговор преброителката по същия начин, както някои казват – о, хлебарка, и с отривист жест вади найлонови калцуни от чантата си – като тези, дето си обуват в операционните. Оцъклям се, докато тя обяснява, че си ги обувала навсякъде, за да не цапа, ама аз не й вярвам.

Недейте, казвам великодушно, и без това е мръсно, с което й показвам, че съм разконспирирала хигиенно-санитарните й задръжки.

Котаракът препуска нагоре-надолу като дива свиня, мяучи истерично и гледа рибата от упор, а преброителката свенливо свива обезкалцунени кълки на единия стол.

Имате ли лампа, пита плахо, аз отговарям утвърдително и тържествено светвам, като й обяснявам, че току що си влизам и затова е тъмно, а не че по принцип живея като прилеп, ама тя не ме слуша.

Сядам на съседния стол и паля цигара, а тя започва да ми задава въпроси.

След първите два до мен достига слухът, че съм: 1. общоналично население. 2. глава на домакинство. 3. но не и глава на семейство.

Фрустрирам се неимоверно.

Колко квадрата е квартирата, вади ме тя от мислите ми, и аз отговарям. А колко от тях били кухня?

Хаха, казвам, че вие на това кухня ли му викате, обаче тя продължава да настоява.

Ми, не знам, казвам, ако си носите шивашки метър, заповядайте да измерите, обаче тя на око отсича – 12, и аз се съгласявам. Що да не е 12, някой да е забранил със закон кухнята ти е да е 12 квадрата? Не е.

А вестибюлът колко бил? Викам – кое?!? Приличам ли ви на човек, който има вестибюл? Май не притежавам такова, и тя прилежно пише чавка в анкетната карта.

Сега ще ви задавам въпроси, а вие ще казвате „да“ или „не“, нарежда тя и аз кимам.

Имате ли баня – да. А водопровод? Викам, вие майтапите ли се, само щото нямам вестибюл, да не мислите, че живея като бушмен и си наливам вода от Перловския канал в поцинковани кофи?!?

Тя пак пише чавка.

Пералня – да, печка – да, интернет – да. А телевизор?

Не, казвам ясно и внимателно.

Нищо, имах и други хора, които казаха, че нямат, отговаря тя състрадателно. Един вид – не съм сама в мизерията си. Опитвам се да й обясня, че аз съзнателно съм се отказала от телевизора, но вече сме на въпроса за съдомиялната. Ми и съдомиялна нямам. А климатик? Поне?!?

Тц.

Въобще, с напредването на въпросите осъзнавам, че аз съм едно много нещастно общоналично население, глава на домакинство и не-глава на семейство – нямам вестибюл, нито съдомиялна, още по-малко пък климатик и телевизор.

Имам само водопровод и баня.

Пак се фрустрирам, а котаракът използва настъпилата пауза, за да ухапе преброителката по глезените, след което гъвкаво се набира върху третия стол, изваждайки половинметрови нокти, скача на масата и започва да се зъби на скумрията отблизо.

Обърнете му малко внимание, нахранете го, аз не бързам, с надежда казва преброителката, а аз й отговарям, че това е процедура, която не се извършва пред погледа на невинни хора. Тя преглъща.

Религиозна ли сте, пита ме изведнъж и на мен ми се изправя косата, представяйки си как ей сега ще извади една торба с книги на Муун и ще започне да ми проповядва.

Може да не отговаряте, допълва бързо тя, обаче аз много държа да отговоря. Откъде да знам дали съм религиозна, каква е дефиницията на религиозен, питам я, щото, нали, не е като да съм си иззидала амвон в къщата, може би ако имах вестибюл....

Нищо, нали сте кръстена, значи сте религиозна, изстрелва тя и преди да се усетя, се сдобивам с чавка и по тоя параграф.

Отговарям успешно и на следващите въпроси и след 15 минути вече официално съм едно преброено общоналично население и глава на някои неща, а на други – не.

Е, довиждане, аз ще тръгвам, казва тя, като че ли уплашена, че ще я поканя на вечеря, и хуква. Преди да успея да се докопам до вратата, тя врътва ключа. Аз сама си отключвам, казва с леко нервен смях, ловко изскача на площадката и докато смогна да й пожелая успех с останалите населения, тя вече е на долния етаж.

А аз оставам сама – общоналична глава на котарак, скумрия и водопровод. Без вестибюл, съдомиялна и телевизор. Но за сметка на това – религиозна. Кво повече да искаш от тоя живот?!?